10 март 2012 г.
Статия за вестник „24 часа“
Защо спасяването на българските евреи остава „най-дълго укриваната тайна“ от историята на Втората световна война?
Спасявайки сънародниците си евреи, българският народ написа една велика страница в своята и в световната история, която, за разлика от предишните, не е свързана с бляскави сражения и победни войни. Нейното величие не се измерва с броя на убитите – измерва се с броя на спасените – един парадоксален подвиг на фона на милионите жертви „в името на отечеството“ по бойните полета на Втората световна война.
Загубили две големи войни след чудеса от храброст, оказали се в лагера на победените и унижените след Ньойския договор, обвинявани дори в агресивност по отношение на своите съседи по време на Втората световна война, българите дават на Европа блестящ урок по човечност и хуманизъм.
И когато много пъти са ме питали – понякога и предизвикателно – кой е нашият принос в европейската цивилизация и култура – имаме ли ние своите Леонардо и Пикасо, Гьоте и Балзак, отговорът ми винаги е бил: Да, ние имаме своята стара и забележителна култура, но най-големият ни принос в европейската цивилизация е спасяването на 48 000 преследвани човешки същества, и то във време, когато нации, наричащи себе си велики, не дръзнаха да сторят това.
Винаги когато съм говорил за този епизод, съм срещал възхитените, благодарни и същевременно смаяни погледи на аудиторията. Преди няколко години в Кодак тиътър в Лос Анджелис няколкостотин американски евреи бяха потресени от българския подвиг, а легендарният водещ на CNN Лари Кинг ме запита учуден, защо никой не знае тази история.
Ето това е въпросът. Защо спасяването на българските евреи остана „най-дълго укриваната тайна“ от историята на Втората световна война, по сполучливия израз на еврейския историк Михаел Бар-Зоар. Защо комунистическият режим на Тодор Живков – майстор в създаването на митове, не се възползва от една истинска история, за да увеличи престижа на страната пред света, и то във време, когато комунистическа България се бе превърнала в международен парий заради слугинската си позиция към Съветския съюз и заради грубото потъпкване на човешките права.[…]
Димитър Пешев организира подписка срещу изселването на евреите, под която само за един ден се подписват 43 народни представители – всички до един от проправителственото мнозинство. По-късно и под силен натиск някои се отказват, но подписката става публичен факт и за разлика от запазеното в тайна депортиране на евреи от Тракия и Македония, отпушва както гневната реакция, така и солидарността на българското общество.
Петицията, организирана от Димитър Пешев, е сред най-парадоксалните и противоречиви страници в българската история – впрочем и сред най-старателно укриваните. И има защо – тя разбива грижливо изграждания мит, че историята на фашистка България, т.е. България преди 9 септември 1944 година, е изпълнена единствено с насилие, убийства, терор и унизително верноподаничество към нацистка Германия, защото петицията на Пешев е подписана от представители на прогерманското мнозинство, сред които и проф. Александър Цанков.
Разбира се, като политици те не са ангели. Всички те вече са подкрепили Закона за защита на нацията, който въвежда унизителни мерки срещу българските евреи. Пак те са гласували за присъединяването на България към Тристранния пакт – два акта, с които не могат да се гордеят. Но в името на истината нека имаме предвид атмосферата тогава. След Балканските войни и Първата световна война националният идеал за обединение на всички български земи не само че не е осъществен, но въпреки нечувания героизъм на българските войници, от страната са откъснати нови територии.
Несправедливите договори раждат желание за тяхната ревизия и чувство за реванш. И когато „старият“ съюзник Германия започва да се готви за подобен реванш, България вижда в това своя шанс. На всичко отгоре с посредничеството на Хитлер през 1940 година Румъния връща на страната ни Южна Добруджа, което поражда истински народен възторг. Оттук нататък българският национален идеал започва да изглежда осъществим единствено с подкрепата на Германия. Срамни закони, като този за Защита на нацията, започват да изглеждат като поносим компромис в името на националното обединение.
Животът на 48 000 души обаче е цена, която българите отказват да платят дори в името на най-съкровеното – осъществяването на своя национален идеал. „Малките народи не могат да си позволят да пренебрегват тези морални аргументи, които винаги ще си останат едно силно, може би най-силното оръжие, останало на тяхно разположение“, пише по един блестящ начин Димитър Пешев в петицията на 43-мата.
И точно това противоречие между досегашното им поведение на хитлерови съюзници и разбирането им за хуманизъм и национален морал прави постъпката на депутатите от мнозинството несъизмерима с нито един от актовете на съпричастност към евреите по време на войната.
Разказвал съм невероятната и покъртителна история за спасяването на българските евреи на различни места в света и навсякъде, особено в Америка, където изискването за хепиенд е задължително, потресените слушатели са ме питали: „А какво стана със спасителите? Как бяха почетени те от цялото българско общество след краха на нацизма?“ Никак, е моят отговор, те не са били почетени. „А каква е все пак тяхната съдба?“ – продължават любопитните слушатели. Ето каква: 20 от 43-мата депутати са осъдени на смърт, 6 – на доживотен затвор, 8 – на 15 години, и 4 – на 5 години затвор от Народния съд в първите години на комунистическата власт. Трима са оправдани. Димитър Пешев „има късмет“ – осъден е на 15 години. Сред обвиненията фигурира и това, че е „пронацист и отговорен за преследването на евреите и партизаните“ у нас. Осъдени са и онези опозиционни лидери депутати, които не само че защитиха българските евреи, но които бяха против присъединяването на България към Тристранния пакт. Изводът на Габриеле Нисим, написал впечатляващата книга „Човекът, който спря Хитлер“, е изключително тъжен: „С това започва историята на българския ГУЛАГ. Димитър Пешев спасява честта на своята страна по време на Втората световна война… Никой обаче не спасява честта на нацията през дългите години на лагерите.“
Изводът на Нисим никак не е в полза на комунистическия режим. Акцията по спасяването на българските евреи ни натрапва един ненаправен до днес извод:
В годините, определяни от комунистическите историци като времето на най-мрачна „монархофашистка диктатура“, у нас очевидно все още е съществувало това, което днес наричаме гражданско общество. Как иначе да си обясним протестите на Църквата, на интелектуалците, на лекари, адвокати, запасни подофицери срещу депортирането на евреите. Протести не само срещу правителството на България, но на практика и срещу могъщия ни съюзник Германия, чиито танкове вече са прегазили почти цяла Европа и почти една трета от Съветския съюз.
Само след две години, по време на „народнодемократичния“ строй нещата обаче се променят драстично. Българската православна църква, единствената църква в света, издигнала глас в защита на евреите по време на войната, през следващите 45 години на комунизъм не ще намери сили да защити собствените си православни християни, преследвани дори затова, че ходят на църква по Коледа и Великден. Съюзът на писателите не се осмелява да защити дори Димитър Талев, когато последният е изпратен в концлагера „Куциян“ с обвинения в национализъм, защото твърди, че е българин, а не македонец (противно на директивата на „вожда и учителя“ Георги Димитров, според която българите от Пиринска Македония трябваше да се пишат македонци). Сдружението на софийските адвокати изключва Йосиф Яшаров като „франкмасон и реакционер, вражески настроен срещу народната власт“, защото си е позволил да защитава в съда Димитър Пешев – нещо, което други двама адвокати, също евреи, Лиджи и Меворах, отказват преди това. Би ли могъл някой в комунистическа България да си представи само, че съсловни съюзи, интелектуалци или обикновени граждани биха могли публично, и без да бъдат жестоко репресирани, да защитят свои колеги или сънародници от несправедливи преследвания на политическа основа. А броят на българите, несправедливо избити и хвърлени в затвори и лагери с или без присъда, прокудени от домовете си, изселени от родните си места, със забрана да следват, вероятно се доближава до броя на спасените от българския народ евреи.
Ето как историята за спасяването на българските евреи се превръща в история за спасяването на българската национална памет. Вероятно именно тази част от нея я прави неудобна за новите комунистически властници след Втората световна война – те просто не могат да си позволят да признаят участието на „класовите си“ врагове в написването на една от най-възвишените и благородни страници от българската история, поради което лишиха за дълго време и българския народ от правото да се гордее с нея.