„Абсолютна лъжа е твърдението, че съм „спрял закона за досиетата“ – точно обратно, подписах без всякакво колебание указа за обнародване на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (Указ № 306 от 4 август 1997 г.), както и изменението на същия закон (Указ № 40 от 12 март 2001 г.) и той влезе в сила. […] При цялото неудобство, което изпитвам, заради уважението си към институциите в страната, съм длъжен да кажа: бившият премиер на България лъже!“

Това необичайно изявление президентът Петър Стоянов прави на 26 февруари 2004 г. в открито писмо до медиите. То е предизвикано от разпространената от всички тогавашни медии реплика на Иван Костов „досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Петър Стоянов и от Конституционния съд“.

Костов казва това на 25 февруари 2004 г., отговаряйки на тогавашния председател на СДС Надежда Михайлова, която между останалите публично зададени въпроси го пита: „Защо направи приватизацията така, че Лукойл отиде в руски ръце и защо „въпреки цялата си власт не отвори досиетата“ и не направи лустрацията?“

Каква е истината:

Законът за достъп до документите на бившата Държавна сигурност е публикуван в Държавен вестник, брой 63 от 6 август 1997 г. и влиза в сила.

Законът за изменение и допълнение на Закон за достъп до документите на бившата Държавно сигурност е публикуван в брой 24 от 13 март 2001г. и също влиза в сила.

И двата закона влизат в сила след като президентът Стоянов е подписал указите за това.

Никакви други закони „за досиетата“ не са били приемани, още по-малко „спирани“ в рамките на 38-то Народно събрание, в което ОДС имаше абсолютно мнозинство. Въпросът е не кой е „спрял отварянето на досиетата“, а защо при действащи закони, абсолютно мнозинство и специално назначена Комисия за това, процесът не започна.

Интервю на Петър Стоянов,
дадено на 20 декември 2010 г. на Мартин Иванов
за книгата „Гласовете на прехода. Десните“
(изд. „Изток-Запад“, 2012):

Въпрос: По каква причина СДС не успя да отвори досиетата? В няколко интервюта се появи твърдението, че Вие носите вината за това?

„Това е един от най-болезнените въпроси от гледна точка на нашите избиратели. СДС спечели изборите през 1997 г. като антипод не само на управляващата БСП, но и като антипод на всичко онова, което се случваше по време на комунизма, а дейността на ДС бе най-отвратителната част от историята на българския комунизъм. В този смисъл „отварянето на досиетата“ трябваше да бъде категоричен, незабавен и символен акт от страна на СДС – още повече, че партията имаше абсолютно мнозинство и нямаше никакво оправдание за по-нататъшното отлагане на този въпрос. Точно по тази причина кръгът около Иван Костов се стреми да „докаже“, че въпреки неговите усилилия в тази посока, други фактори са попречили за разсекретяване на досиетата. Разбира се, самото твърдение, че друг може да е виновен за това, е нелепо – по онова време Костов беше всепризнатият авторитет в партията и бе в състояние да прокара абсолютно всичко, което пожелае – още повече една толкова популярна сред електората на СДС идея. Но не я прокара. И си послужи с откровена лъжа, тъй като нямаше никакво политическо обяснение за това…“

Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 152-159

[…] В мандата на правителството на Костов са приети само два закона за „отваряне на досиетата“. И двата закона са подписани от президента и указите са обнародвани в Държавен вестник и всеки, който иска, може да ги намери и прочете. И въпреки това години наред политическите съратници на Иван Костов, най-активни сред които бяха Асен Агов и д-р Николай Михайлов, разпространяваха тази клевета. Питам се защо, кой имаше и има нужда да злепоставя бившия президент и то по отношение на факти, които много лесно могат да бъдат опровергани.

[…] На мен лично и досега въпросът защо не бяха отворени досиетата в най-подходящия за това момент не ми дава мира. СДС имаше абсолютно мнозинство и можеше да приеме какъвто пожелае закон, имаше правителство и структури, които можеха да приведат такъв закон в действие. Имаше доброжелателно настроена съдебна система (председател на Върховния съд бе Иван Григоров, който не криеше приятелството си с Костов). Налице бяха и невероятната обществена подкрепа и енергия, след като спечелихме последователно изборите за президент и Народно събрание.

Държа в ръцете си два пожълтели броя на „Държавен вестник“ с указите на президента Стоянов за обнародване на Закона за досиетата през 1997 г. и неговото изменение през 2001 г.

Тогава кой попречи за отварянето на досиетата?

Отговорът би могъл да бъде само един – човекът, който имаше цялата власт към онзи момент. На всичко отгоре, той много добре е разбирал, че упреците за нашето бездействие един ден ще бъдат отправени към него и затова Костов прибягва до съвсем откровена лъжа:
Петър Стоянов спря Закона за досиетата…

Тази лъжа се разпространи от последователите на Костов. Стоянов успя да я опровергае, но на мен мира не ми дава въпросът зaщо Костов не отвори досиетата.

По онова време Младен Влашки е народен представител в 38-то Народно събрание от групата на СДС. Ето какво ми изпрати по електронната поща той:

„Йордан Соколов ме извика в своя кабинет и ми сведе, по неговите тогавашни думи, „решението на НИС“, че трябва да оттегля всички свои предложения за второ четене на Закона за достъп до архивите на ДС, при това без никакви аргументи. Тези предложения бях направил в съзвучие с подобния закон в Германия, който определено даваше добри резултати, докато предложеният от нас на първо четене беше по-скоро демонстрация, че се върши нещо, и при това доста неефективна. Естествено вътрешно преживях и солиден срам от това, което трябваше да извърша. Трябваше да призная пред всички колеги, че се отказвам от конституционното си право на законодател в името на едно вътрешнопартийно решение. Как съм го направил се вижда от стенограмата на заседанието от 30 юли 1997 г. Впрочем тази стенограма показва как са направили същото не само моите колеги от пловдивската група като Методи Андреев, Васил Клявков, Здравко Зафиров, Йордан Бакалов, но и определено по-обиграни от нас парламентаристи като Александър Йорданов. Единственото ми тогавашно упование бе, че все пак има един чл. 13, по силата на който до една година след влизането в силата на закона всичките архиви на ДС ще бъдат прехвърлени в публичния архив и вече нямаше да са само в ръцете на избрана група хора. Очакването ми, че след една година ще се случи същото, което бе станало в Германия с архива на ЩАЗИ, никога не се реализира, въпреки че отговорни за изпълнението по силата на закона бяха МС с председател Иван Костов, ресорният вицепремиер Веселин Методиев и министърът на вътрешните работи Богомил Бонев. Липсвала е политическата воля да го сторят. Всички последващи обяснения, и особено внушенията за вина на президента Петър Стоянов по тази тема, са меко казано лъжи, които целят да прехвърлят негативната енергия на разочарованието у българите към други политически фигури и да „опазят“ образа на г-н Костов като „антикомунист“. Ако е вярно, че по делата им ще ги познаете – ето делата: потискане на свободната воля на избрания представител на народа; създаване на закон, единствено по волята на Министерския съвет и последващ отказ на същия Министерски съвет да изпълни този закон. Що се отнася до президента Петър Стоянов, неговата роля е видна от факта, че законът е публикуван в Държавен вестник точно пет дни след гласуването му в Народното събрание – на 06.08.1997 г.“

Доста по-късно от времето, за което си спомня Младен Влашки, се разигра един друг случай, на който медиите по онова време обърнаха внимание. През март 2007 г. се сформира работещата и до ден-днешен Комисия по Закона за достъп до документите на Държавна сигурност. Сформира се съгласно току-що приетия с гласовете на БСП, НДСВ и ДПС Закон за отваряне на досиетата.

Като лидер на СДС по онова време Петър Стоянов държи в Комисията да влезе и човек от средите на репресираните от комунистическия режим.

И изборът му пада върху Георги Константинов, който е сред малцината отговарящи на условията на закона. Когато лансира кандидатурата му в Народното събрание, среща неочакван за него, но в същото време много организиран отпор както от страна на БСП, което е съвсем естествено, но също така и от страна на ДПС, на НДСВ и на „тъмносините“ от ДСБ. Атанас Атанасов и Веселин Методиев огласяват позицията на своя Командир – ще гласуват срещу Константинов, защото бил… анархист.

Георги Константинов никога не е крил тези си убеждения, но тук му е мястото да кажа, че по време на комунистическия ад именно анархистите бяха тези, които се държаха най-твърдо и бе почти невъзможно да бъдат пречупени от комунистите в лагерите и затворите. Константинов е издигнат единодушно от всички съюзи на българските репресирани (а те рядко постигат съгласие) именно заради поведението му по време на престоя си в затвора – безкомпромисно и високоморално. Той е роден през 1933 г. в Горна Джумая (сега Благоевград). През 1953 г. е арестуван заради опит с група съмишленици да разруши паметника на Сталин в Борисовата градина в столицата. Навършва 20-та си годишнина в следствения арест, а след това прекарва цели десет години в затвора.

[…] Единодушието, с което представителите на всички политически партии в парламента се изправиха срещу Константинов (че дори и част от групата на СДС) бе една от най-срамните страници в историята на българската „десница“ и делегитимира завинаги в очите на истинските антикомунисти както ДСБ, така и част от СДС.

Днес нещата сякаш се проясняват – по сполучливия израз на Петър Стоянов:

„Всички днешни български политици искат отваряне на досиетата, включително и БСП, но никой не иска разобличаване на Държавна сигурност и висшата комунистическа номенклатура, още по-малко
огласяване на връзката между тях и днешните български олигарси, които дърпат конците на политическата и медийната власт в страната, защото никой не иска да разобличи себе си.“

[…] Ще припомня още веднъж думите на Георги Константинов за събитията през 2007 г., които даде за първата част на тази книга:

„Аз не вярвах от самото начало, че ще стана член на Комисията. Доста повече съм преживял от Петър Стоянов, за да зная методите на Държавна сигурност и тяхното влияние върху политическия живот и до днес, така че не бях разочарован като него. Но по време на „битката“, която водихме, се запознах с него отблизо и разбрах, че той е сред много малкото български политици, които са наясно с ролята на комунистическия режим и Държавна сигурност и има смелостта да говори по тези въпроси открито.

Никога не съм имал съмнения, че целият български политически „елит“ в по-голяма или по-малка степен е повлиян от Държавна сигурност заради агентурните си връзки с тях в миналото или заради икономически и други зависимости днес.

При Иван Костов това е очевидно.

И като се замисля, цяло чудо е, че Стоянов успя да стане президент. Но чудото се случва само веднъж, затова и не го преизбраха – защото всички бяха в сговор срещу него. Той просто не е един от тях и затова с него станахме близки. Аз нямам пиетет към хората с високи постове и известни имена, аз общувам само с хора, в чиято почтеност съм напълно убеден.“

[…] Но тъкмо става дума за Държавна сигурност и ми идва отръки да продължа темата, на която много пъти съм се спирал в тази книга и която и по време на мандата му, и по-късно непрекъснато бе в центъра на вниманието на българския президент. За разлика от някои мои близки приятели, които, преглеждайки ръкописа на тази книга, ме питаха дали не прекалявам с нея, ми помогна самият Петър Стоянов с едно свое кратко мнение във в-к „24 часа“ от 17 ноември 2012 г., посветено на грозните битки в Светия синод за престола на патриарх Максим, довела до кризата в Църквата и последните скандални разкрития, свързани с представители на съдебната система:

„…Макар много малко хора да разбират това, двата паралелни скандала – в съдебната система и в Светия синод, имат в основата си една и съща причина: деморализиращият ефект на комунистическия режим, който се усеща и до днес. Хората бяха приучвани насилствено към атеизъм и безчестие, към доносничество и имитативност при изпълнение на публичните си задължения. Така цинизмът се превърна в определящата характеристика както на отиващия си комунизъм, така и на посткомунистическото общество, изграждано с преобладаващото участие на бившите комунисти. Скандалите ще идват и ще си отиват, но няма да тръгнем напред, докато се вторачваме единствено в последиците и не искаме да видим причините.“

[…] Прав е Петър Стоянов: без да се разберат причините, без да се вникне в дълбочина във „всеобхватната“ дейност на Държавна сигурност, няма как да бъдат разбрани политическите, икономическите, медийните и социалните процеси, които протичат в България през последните 20–25 години.

Петьо ми разказа с тъжна ирония как в сутрешно предаване на нашенска телевизия, малко преди да понечи да отговори на някакъв въпрос, младата и иначе интелигентна журналистка му казала: „И да не започнете пак с Държавна сигурност“. Горката, каза ми Петьо, тя даже не може да проумее, че всичко, което се случва у нас, е повлияно от деморализиращата и зловеща роля на Държавна сигурност – с години насажданият страх, циничният характер на нашенския капитализъм и изкривените представи за патриотизъм и национално достойнство, срамните битки в Българската православна църква и проблемите в съдебната система, та до ширещата се в страната ни корупция – няма обществено поле, където да не се чувства пръстът на Държавна сигурност.

[…] Горчивият му извод, с който завърших първата книга, е:

„Загубихме икономическата битка срещу бившите комунисти, след това загубихме и политическата битка с разбиването на СДС, днес сме на път да загубим и битката за историята.“

Тези думи отразяват много точно настроенията на милионите българи, които искаха да постигнат декомунизация на родината си и истинска промяна. Ето защо, като имам предвид и честния му характер, си представям колко болезнено е приел клеветата, че е спрял отварянето на досиетата в България, теза, лансирана от доскорошния му съпартиец Иван Костов.