Петър Стоянов е избран за президент на България на 3 ноември 1996 г., но встъпва в длъжност на 22 януари 1997 г. Това е един от най-драматичните периоди в съвременната ни история. Правителството на БСП отказва да прави реформи, икономическата ситуация се влошава драматично, хиперинфлацията „изяжда заплатите“ и спестяванията на хората, страната изостава рязко в сравнение с „отличниците“ в Източна Европа – Чехия, Полша и Унгария. Започват масови протести, които бързо обхващат всички големи градове, напрежението ескалира опасно – на 10 януари протестиращите нападат Парламента. Правителството на Жан Виденов подава оставка, Парламентът практически се саморазпуска.

Веднага след встъпването си в длъжност, съгласно Конституцията, държавният глава е длъжен отново да даде мандат за съставяне на правителство на БСП, като най-голяма политическа сила, но съставянето на второ правителство на бившите комунисти би могло да доведе до непредвидими последици, дори до гражданска война – новият лидер на партията Георги Първанов и кандидатът за министър-председател Николай Добрев до оставката на Жан Виденов са били негови заместник-председатели и носят пряка вина за кризата в страната.

На 28 януари Президентът, задължен от Конституцията, дава такъв мандат, но публично призовава няколко пъти БСП да се откаже от съставянето на второ правителство.

Въпреки това на 4 февруари 1997 г. в 11.50 часа Георги Първанов и Николай Добрев носят на „Дондуков“ 2 папка със състава на новия кабинет, с министър-председател Николай Добрев. БСП не само, че не се отказват – БСП искат съставянето на второ правителство. Съгласно Конституцията, вземе ли тази папка, Президентът е длъжен да я внесе в Народното събрание, където социалистите имат абсолютно мнозинство. Петър Стоянов отказва да вземе папката и свиква незабавно Консултативен съвет за национална сигурност. По време на Съвета социалистите са принудени да се откажат от мандата и в 18.50 вечерта Президентът обявява това.

Така се отваря пътят за предсрочни парламентарни избори, спечелени от СДС.

Филип Димитров , април 1997 г.

Събитията от последните няколко месеца решиха радикално един от проблемите, свързани с прерогативите на държавния глава, а именно това, че в крайна сметка в момент на криза той е господар на положението. Това никой не трябва да забравя. Трябва да си го носи като обица на ухото. Президентът има тези правомощия и Петър Стоянов ги упражни блестящо.

Интервю на Петър Стоянов ,
дадено на Йордан Василев за книга 1 на
„Това се случи пред очите ми“, стр. 208

„Това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Хората бяха на улицата около месец, бяха изтощени и изнервени и дори озлобени от отказа на БСП да слезе от властта. Това беше реакция не само срещу кабинета на Жан Виденов. Това беше реакция и срещу всичките онези 45 години на унизителен комунизъм в България. Беше нашата закъсняла Пражка пролет. Всеки ден ходех при хората и знаех, че само една искра е достатъчна, за да се стигне до непредвидими последици. Представяш ли си, ако един провокатор кажеше пред студентите на Орлов мост, че полицията бие техни колеги в Пловдив или Дупница, какво можеше да стане? Или ако някой запалеше кола, или хвърлеше камък срещу витрина – бяхме на ръба на гражданска война. Ако БСП бе съставила ново правителство, точно това можеше да се случи.

Много пъти съм си мислил дали някой не е желал точно този сценарий. Страна, хвърлена в хаос и отдалечаваща се от НАТО и ЕС за десетилетия, а може би завинаги, както сега това се случва с някои държави от бивша Югославия. Затова искрено се надявах в БСП да проявят разум и да се откажат от мандата, да забравят идеите си за коалиционно правителство, просто да си отидат от властта. И когато на 4 февруари сутринта ми връчиха папката с новия министър-председател и министрите, бях твърдо решен да не допусна съставянето на нов кабинет. Отказах да взема папката, като съзнавах, че правя крачка към нарушаване на Конституцията. Ако я бях взел, трябваше да я внеса в Народното събрание за гласуване – при абсолютното мнозинство на БСП. Но вече бях сигурен каква ще е реакцията на хилядите протестиращи и какви могат да бъдат последиците за България. Затова я отказах с ясно съзнание за всичко, което може да последва и в единия, и в другия случай.

Днес упорито се лансира тезата, че Първанов и Добрев носели две папки: едната с новия кабинет, а другата – празна. Освен че няма нищо общо с истината, тази теза е и смешна до нелепост. Ако беше така, не е ли очевидно, че щях да предпочета празната папка, с отказ от мандата и да изляза незабавно с нея пред хилядите хора, които бяха обкръжили сградата на „Дондуков“ 2, да размахам папката и да им кажа: „Вие победихте, БСП току-що се отказа от властта.“ Само че аз не можах да произнеса тази фраза на 4 февруари в 12.00 часа, защото, уви, празна папка нямаше.

БСП искаше да състави второ правителство. Следващите часове бяха най-напрегнати в живота ми. Тогава реших да свикам Консултативния съвет за национална сигурност като последно средство, за да бъде принудена БСП да се откаже от мандата.

Йордан Василев „Това се случи пред очите ми“, книга 1, стр. 203-222

[…] Срещал съм невярната теза, че видите ли, тогава лидерите на БСП са проявили държавническа отговорност и са върнали мандата за съставяне на правителство, против волята на членската си маса, с което са спасили България от евентуална гражданска война. Така постепенно Георги Първанов и Николай Добрев се превърнаха в героите от 4 февруари (затова спомогна и ранната трагична смърт на обаятелния и харизматичен Николай Добрев).

Нека видим какво точно се случи на 4 февруари, каква беше ролята на главните действащи лица в онези драматични за страната събития…

На 4 февруари сутринта лидерът на БСП Първанов и кандидатът за министър-председател Добрев искат среща с държавния глава – седемте дни, с които те разполагат, за да съставят правителство, изтичат в полунощ. В 11.50 часа те са приети от Петър Стоянов на „Дондуков“ 2. Това става пред очите на десетки журналисти и на техните камери.

Двамата представители на БСП връчват на президента папка с готовия състав на новото правителство – министър-председател е Николай Добрев, а всички останали министри са посочени поименно. Казано най-просто – БСП не се отказва да състави правителство. Точно обратно – предлага нов кабинет начело с Николай Добрев.
Оттук насетне държавният глава има само един ход – съгласно чл. 99, ал. 4 от Конституцията трябва да внесе състава на правителството за гласуване в Народното събрание, в което, както казах, БСП има абсолютно мнозинство.

Най-лесното, което би могъл да направи Петър Стоянов, е да каже: „Аз изпълних своя дълг, предупредих ви няколко пъти да се откажете от мандата, но вие не го сторихте, нека на вашата съвест да тежи развитието на събитията оттук нататък.“ И като Пилат Понтийски да внесе папката със състава на новия Министерски съвет в Народното събрание. Президентът Стоянов отказва да вземе папката. […]

Новоизбраният президент на България със сигурност в този момент е изживявал едни от най-драматичните мигове в живота си. Ако бе взел прословутата папка и я бе внесъл за гласуване в парламента, и аз като участник в събитията от онова време зная какво би могло да се случи. И тук съм съгласен с Петьо – гражданската война бе съвсем реална.
Затова свиква Консултативния съвет по национална сигурност – там по закон участват лидерите на всички парламентарно представени политически сили, министър-председателят, председателят на Народното събрание, министрите на отбраната, външните и вътрешните работи, както и министърът на финансите. И за късмет на младия президент и на разтърсваната от недоволства страна, критичният момент, който можеше да взриви ситуацията, е преодолян, събитията намират мирен изход.

Както по-късно ми каза Петър Стоянов, до щастливата развръзка се е стигнало главно заради опасността, че всеки момент на улицата може да си стигне до необратими, кървави събития.

Съвещанието започва. Първият, на когото президентът дава думата, е главният секретар на МВР Ламбов. Независимо от принадлежността си към БСП, той прави много обективен доклад за ситуацията. А тя е много по-взривоопасна, отколкото си представят повечето политически лидери. Заключението на Ламбов е категорично – само една искра е достатъчна, за да пламне цялата страна.

„Имахме почивка и извън протокола им казах, и то доста рязко, че не могат да си играят на политика, без да поемат отговорност. В България нямаше правителство – Жан Виденов вече си бе подал оставка, на практика нямаше и парламент – след събитията от 10 януари работата му бе напълно блокирана. Единствената работеща институция бе президентът и цялата отговорност за случващото се лежеше върху мен. Казах още на лидерите на БСП, че ако не искат да се откажат от мандата, да излязат през парадния вход и да обяснят това на протестиращите, защото преди това им осигурих достъп до президентството през задния вход, който е до „Шератон“.

Останалите членове на Консултативния съвет видимо разбираха изключителната сериозност на положението и също настояваха пред представителите на БСП да се откажат от мандата. Какви възможни сценарии са обсъждали Г. Първанов, Н. Добрев и министър-председателят в оставка Жан Виденов не знам, но мисля, че точно по време на Консултативния съвет се пречупи желанието им да настояват за втори кабинет на БСП.

Когато това се разбра от останалите участници в съвета, настъпи всеобщо облекчение. И за да не пропуснем този толкова важен момент, лично аз предложих да излезем с декларация или заключение, в което да обявим, че в тази битка няма победители и победени. Смисълът беше да не поставяме представителите на БСП в ъгъла, за да не се откажат от току-що заявеното желание за отказ от мандат.“

На 4 февруари в 18.50 часа Петър Стоянов излиза на площада пред президентството и обявява пред хилядите хора, стояли на студа повече от месец, че кризата е свършила и БСП се е отказала от властта и че през април ще има предсрочни избори.

Това е истината, а не митологията около „връщането на мандата“ от БСП. Съвършено вярно е – и това трябва да се признае на младите лидери Първанов и Добрев, заедно с премиера в оставка Виденов – в последния момент се отказаха от мандата, защото осъзнаха, че събития са необратими, че ситуацията в страната излиза от контрол. Като познавам нравите на тяхната партия, и за това се иска кураж. Но да се твърди, че благодарение на тяхното чувство за национална отговорност се дължи решаването на кризата, е не само лъжа, но и цинично преиначаване на историята.

Решаващата роля за благоразумния изход от политическата криза, която приключи на 4 февруари, по право принадлежи на Петър Стоянов и, разбира се, на хилядите български граждани, излезли по улиците с искане БСП да напусне властта. Малцинството на парламентарната опозиция видя и безпогрешно усети, че България вече има не само свой истински президент, но и своя истински лидер. Лидер от съвсем нов тип, с градски манталитет, ерудиция, политическа прозорливост, надарен от природата да бъде убедителен в аргументите си, да общува свободно както с идейни приятели, така и с идеологическите си опоненти. Още на 4 февруари младият, току-що встъпил в длъжност български президент изпълни даденото пред всички обещание: че ще бъде президент на всички българи.

Не искам да си помисля какво би се случило, ако у него бе надделял юристът, ако бе взел папката с Министерския съвет и я бе внесъл в Народното събрание за гласуване. БСП щеше да състави втори кабинет, реакцията на протестиращите български граждани можеше да е непредвидима, България нямаше да подаде молба за членство в НАТО (направи го по настояване на президента служебният кабинет на Стефан Софиянски), а членството ни в ЕС можеше да се отложи Бог знае докога. […]

В същия ден, 4 февруари, президентът
Петър Стоянов прави изявление,
отпечатано във в-к „Демокрация“
(бр. 34, 5 февруари 1997, стр. 1–2)

„Днес парламентарно представените политически сили в рамките на Консултативния съвет за национална сигурност стигнаха до едно историческо решение. Никога в България обстановката не е била толкова драматична. Никога не сме били по-близо до сериозна политическа криза.

Ето защо аз благодаря на парламентарно представените политически сили за това, че постигнаха съгласие върху основното. Да бъдат произведени предсрочни парламентарни избори във втората десетдневка на април, като всяка една от тях направи своя жест – отказ от мандат за съставяне на правителство в рамките на този парламент. Схващам много добре, че с този отказ от мандат изключително голяма отговорност пада върху мен като човек, който ще трябва да назначава служебен кабинет, който ще трябва да управлява България през следващите два до три месеца. Използвам този случай, за да заявя, че фабриката за илюзии в България вече трябва да бъде затворена… Очакват ни много, много трудности…“

Фразата „да затворим фабриката за илюзии“ и досега е знаменита. Не съм сигурен, че българският народ и българските журналисти, които често се глумят с нея, разбраха какво точно иска да внуши президента с тази горчива метафора. А Петър Стоянов, знаейки най-добре хала на България, искаше да ни каже, че време за ликуване няма, защото новия път, който избира България, означава единствено труд и бъдещи усилия, които дори членството ни в ЕС няма да спести. Много по-късно в едно интервю тъжно констатира:

„Не ме разбраха: „отнесоха се към Европейския съюз както към Съветския съюз – като към някой, който ще ни дава в резултат на нашето раболепие.“

Интересно е да споменем каква е реакцията по света за станалото у нас. Английският „Файненшъл таймс“ отбелязва, че българските социалисти са се огънали и добавя: „Ликуващи демонстранти излизат по улиците на София след решението на управляващата партия да приеме предсрочните избори.“ Статията подчертава, че вчерашната новина е довела до покачване с 5% на българските държавни ценни книжа, тъй като е вдъхнала доверие на световните борси. Друг английски вестник, „Гардиън“, цитира изявлението на президента Петър Стоянов, че България никога не се е намирала по-близо до гражданска война. Всекидневникът на Ватикана „Авенире“, който постоянно отразява събитията в България, посвещава първата си страница на тъй наречения балкански обрат. В редакционната статия четем: „Невъзможно беше да се пренебрегват правата на народа, дори и бившите комунисти понякога се предават… Главен герой на неочакваната развръзка е президентът Петър Стоянов.“

[…] В Париж официалното становище изразява говорителят на френското външно министерство Жак Рюмелар: „Постигнатото споразумение между управляващите бивши комунисти и опозицията за предсрочни парламентарни избори в България е проява на дух на диалог и успокоение, препоръчан от Франция и Европейския съюз.“ В изявлението си той приветства решаващата роля на президента Петър Стоянов, който успя да използва авторитета си на новоизбран държавен глава, за да сближи позициите.

[…] Немският всекидневник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ пише: „За кратко време, откакто пое поста си, президентът Стоянов се прояви много добре в българската политика. Споразумението между БСП и СДС се дължи до голяма степен на президента. Очевидно той бе признат от двете страни като почтен посредник, което не би могло да се очаква от предишния президент Желю Желев.“

Стоянов получава поздравления от Жак Сантер, до печата ни стига изявлението на Малкълм Рифкинд, огласено от Форин офис, в което се настоява, че на страната ни са нужни фундаментални реформи. И как може да бъде друго, когато цената на един хляб вече гони 1000 лв.

[…] Според проучването на МБМД през юни и декември 1997 г. одобрението към парламента е само 18%, а към държавния ни глава е 89%. Нито един български политик оттогава досега не е получавал толкова висока подкрепа. Факт, който не се нуждае от коментар.

Необяснимото синьо мълчание, Иван Ибришимов, в-к „Българска армия“ (05.02.2011).

Който контролира миналото,
контролира бъдещето.
Който контролира настоящето,
контролира миналото.
Дж. Оруел, „1984“

„Днес е 4 февруари. Не за първи път пиша по тази тема. Причината е, че всяка година на този ден се репродуцира митът за героизма на Георги Първанов и на покойния Николай Добрев. През февруари 1997-ма те били предотвратили кръвопролитие и, Господи, били спасили държавата!

Спасителите на държавата никога не влизат и не излизат „през задния вход“, пък бил той и на „Шератон“, уважаеми читатели. Точно това се случи тогава. И точно този факт може би обяснява търсенето от мнозина днес на задния вход на историята.

Бях с президента Петър Стоянов от първия ден на предизборната му кампания и се разделихме в последния ден на мандата му. Припомням – на 21 януари 2002 г. хиляди ни изпратиха с рокмузика и ни „замеряха“ с цветя до фонтана пред Археологическия музей. Не правя намеци, само маркирам, че не всеки политик или държавник може да има такъв спомен.

Сега само напомням, че тогава, през 1997-а, една от иконите на БСП – Стефан Продев, вече беше направил великото разделение между „червените бабички“ и „червените мобифони“. На 4 февруари 1997-ма действаха мобифоните. Бабичките се бяха уплашили и изпокрили след бунта на 10 януари.

Така тръгна голямата лъжа. Тя гласи, че на датата 4 февруари Николай Добрев и Георги Първанов са връчили на новоизбрания президент на Република България Петър Стоянов някакъв отказ да съставят правителство. Какво означава да връчиш отказ? Как би изглеждал такъв документ?! И аз не знам, защото такова нещо просто не съществува.

На въпросната дата, в Гербовата зала на „Дондуков“ 2, пред очите на десетки журналисти, пред камери и микрофони, двамата лидери на БСП връчиха на президента Стоянов папка, в която фигурираше съставът на новото правителство на БСП с премиер Николай Добрев. Имаше публика, имаше медии, но никой не чу думите „това е отказ“ или нещо подобно. Президентът въобще не прие папката. По-късно стана ясно защо.

След минути разбрах какво точно се е случило и съм убеден, поне за себе си, че това е бил най-трудният ден в живота за носения тогава от вълната на народната любов Петър Стоянов. Защото на 4 февруари държавникът застана срещу юриста Стоянов.

Няма да ви цитирам чл. 99 от Конституцията – който се интересува – да го прочете и да обърне внимание на параграфите 1 и 4. Те обясняват фактите.

Всички мислеха, че Първанов и Добрев декларират отказ от намерението на БСП да продължи да управлява. Нищо подобно. В папката имаше премиер, заместници, министри. Ако тогава Петър Стоянов беше приел документа, действията щяха да се развият по червеното петолиние: задължително, по конституция, внасяне на предложението в Парламента, светкавично гласуване на правителството от страна на мнозинството на БСП и яростно непредсказуема реакция на стотиците хиляди по жълтите павета.

Дефакто, макар и проформа, Петър Стоянов наруши Конституцията, но не допусна кръвопролитие. Държавникът победи юриста. Великолепният му ход беше, че преди Първанов и Добрев да се отърват от стреса, той свика Консултативния съвет за национална сигурност. Там колективният разум надделя и двамата лидери на БСП бяха принудени да се откажат от намеренията си. Забележете:

Бяха принудени!

Не може да става и дума за героизъм от тяхна страна. Чист прагматизъм! Предпочетоха рутинното партийно поругаване пред отговорността за трагичните събития, които неминуемо щяха да настъпят.

Не посмяха да излязат пред множеството. По-късно научих, че са ги изкарали през луксозните аварийни изходи.

Повтарям фактите такива, каквито са, защото ми идва в повече изкривяването на историята. Помислете – митът, който се създава, е, че т.нар. български преход започва от БКП и завършва с БСП. Звучи нелепо, но се възприема безрезервно от мнозина. И една от причините за това е необяснимото на пръв поглед мълчание на сините. С днешен прочит си мисля, че още тогава започна тъжното разцепление между лидерите на СДС. Но спомнете си, дявол да го вземе, кого носеха хората на ръце в същата онази будна вечер, на 4 февруари 1997 г.! И ако имате малко съвест, помолете се България да остане там, накъдето тръгна тогава