Когато Петър Стоянов встъпва официално в длъжност, на 22 януари 1997 г., държавата е в небивал икономически и политически колапс. Хиперинфлацията галопира, цените на стоките се покачват стремглаво, магазините са празни, страната не може да изплаща външния си дълг.
Правителството на Жан Виденов е подало оставка, а Парламентът просто е спрял работа. И в политически, и в икономически план всички очакват първите действия и разчитат на току-що положилия клетва Президент. За да ни отпуснат животоспасяващия заем, международните финансови институции настояват пред Президента да даде гаранции, че следващият Парламент не само ще одобри всички действия на Президента и назначения от него кабинет, но и ще продължи тази политика.
Наред с основната задача – да откаже БСП от съставянето на второ правителство и така да се отвори пътят за провеждане на предсрочни парламентарни избори, Петър Стоянов полага неимоверни усилия да убеди всички политически сили да дадат мандат, на него и на бъдещия служебен кабинет, за въвеждане на валутен борд и започване на преговори за жизненонеобходимия заем за България. И успява. На 18 март 1997 г. всички политически сили подписват такова споразумение и Президентът обявява:
„Българската фабрика за илюзии вече е затворена. Дойде обаче време истинските фабрики да бъдат отворени. Това няма да стане веднага, но тъй като днес волята ви за промяна е единственият капитал, с който разполагаме, аз вярвам, че ще го направим.Днес е време да успеем!“
Коментар на редактора Румен Леонидов от книгата на Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“, книга 1, стр. 251
[…] Онова „днес“ е отдалечено с 15 години от времето, когато редактирам тази книга. Думите на тогавашния български президент днес може да ви се сторят неуместно патетични, но хората от моето поколение много добре помнят колапса на българската икономика и на банковата система. България бе фалирала държава и единственото спасение бе в бързото – не, в много бързото подписване на споразумение с Международния валутен фонд.
Не си мислете, че от политическа гледна точка това бе много лесно. Тези, които ни докараха до това дередже, тогава бяха и срещу МВФ – България щяла да загуби суверенитета си, единствената задача на МВФ била да прокарва американските икономически интереси и т.н. Сега трябва да кажа, че споразумението стана факт благодарение на усилията на много хора – на ръководството на СДС, начело с Иван Костов и на Александър Божков, на служебния кабинет, начело със Софиянски, благодарение на експертните познания на президентския съветник Красимир Ангарски, но най-вече на политическия авторитет на Петър Стоянов.
Той беше най-важният, устойчив фактор в държавата ни – той успя бързо да спечели доверието на западните партньори, които го възприемаха като единствен, но сигурен гарант, че България няма отново да свърне от пътя, по който вече се бе устремила. Ако не беше твърдата увереност и прагматична настоятелност на Стоянов като нов български президент, който настоятелно чука по все още затворените порти на Атлантическия пакт, нито МВФ, нито ЕС, нито прозападните ориентирани „отличници“ щяха да ни обърнат някакво специално внимание.
Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 19-28
Приоритетът на приоритетите е сключване на споразумение с Международния валутен фонд и получаване на заем, който да бъде първата глътка свеж въздух. Президентът успява – на 18 март представителите на всички политически сили от отиващото си 37-мо Народно събрание приемат нарочна декларация, с която дават картбланш на служебното, а и на следващото правителство, за сключване на споразумение с МВФ.
Преглеждайки старите заглавия виждам, че Петър Стоянов е наистина неуморен в преследването на тази си цел. Той очевидно осъзнава, че крехкият граждански мир има стойност само, ако на хората незабавно бъдат осигурени заплати и хляб.
Разбира се, служебното правителство би могло, разчитайки на кредита на доверие на своя шеф, а и на собствения си авторитет, да се пребори за някакъв заем, но България се нуждае от трайна стабилизация, което означава предвидима и съгласувана политика на всички следващи правителства оттук насетне. Нито въвеждането на валутния борд, нито финансовата стабилност са мероприятия за една, две или дори за пет години (впрочем напук на своите критици валутният борд продължава и до днес и според признанията на всички днешни икономисти е най-солидната ни котва в условията на световната финансова криза). Това кара новия български президент да търси съгласието на всички политически партии за въвеждането на борда.
Стоянов схваща прекрасно и още нещо: в момента той е любимецът и на българския народ, и на българските медии, той е единственият, чиито предложения и решения никой не дръзва да оспори – дори българските социалисти, които свали от власт, публично приемат ролята му на обединител на нацията в момента. Месеците след 4 февруари 1997 г. са „неговото“ време и той бърза да използва влиянието си за прокарване на най-важните решения за бъдещето на държавата (такова е и решението за подаване на молба за членство в НАТО – по искане на президента служебният кабинет взема това решение за един ден!).
И така, на 18 март държавният глава отправя обръщение към нацията, което започва (не без известна гордост от постигнатото) с историческия абзац:
„Днес основните политически сили на България декларираха пред мен общата си воля да подкрепят действията на правителството за сключване на споразумение с МВФ и декларираха своята готовност след конституирането на новия български парламент да бъдат приети незабавно законите, необходими за осъществяването на споразумението с МВФ.“
Така пътят за приемането на Закон за валутния борд, чието истинско име всъщност е Закон за Българската народна банка, на 10 юни 1997 г. е открит от новоизбраното 38-мо Народно събрание. Петър Стоянов би трябвало да е изключително доволен. Три месеца преди гласуването на този закон, в цитираното вече обръщение в характерния си стил държавният глава заявява:
„Зная, че скептиците ще поклатят невярващо глава, зная, че махленските философи винаги имат по-доброто решение, но споразумението с МВФ ни дава глътка въздух. То ни дава шанс да излезем достойно от катастрофата, за да не свикваме с думата „бедност“… Обръщам се към всички предприемчиви българи: Започвайте! Споразумението с МВФ дава достатъчно възможност на рискуващите, будните, притеснените българи да завъртят машината на успеха. Искам да ме чуете всички, които ще ползват този успех – не им завиждайте, дайте им време, работете като тях…“
И от обръщението се вижда, че Петър Стоянов отдава изключително голямо значение на постигнатото от него съгласие за въвеждането на валутния борд. Може и да го изразява малко патетично, вероятно би могъл да бъде по-пестелив и по-малко горделив – това се забелязва от дистанцията на времето, но едно е сигурно: към онзи момент без неговите визия и настойчивост нито щеше да има споразумение, нито щеше да има излизане от кризата. Като се замисля днес, струва ми се, че най-голямото достойнство на младия ни тогава президент са усетът му за държавническо поведение и отговорността му пред съдбата на нацията.
[…] И тук е мястото да кажа, че решението да се излезе от тогавашната безизходица можеше да бъде само политическо. И тогава България разполагаше с добри икономисти, някои от тях споделяха идеята, че без рамково споразумение с МВФ и бързо кредитиране България не може да се изправи на крака. Но някой трябваше да ги чуе и да прокара политическото решение за това. Историята избра този „някой“ да е Петър Стоянов.
Това в никакъв случай не омаловажава ролята на новоизбрания министър-председател Иван Костов. Към онзи момент двамата работеха в екип. Като умен икономист Костов прекрасно разбираше какво се случва в страната и какво трябва да се направи, за да се излезе от кризата. Фактът, че един от първите закони, предложен от ръководеното от него ново мнозинство, бе законът за валутния борд, потвърждава това.
Сигурен съм, че и по време на служебния кабинет Костов не е стоял отстрани, а заедно със Стоянов и Софиянски са обсъждали всяка стъпка на служебния кабинет за излизане от икономическата и финансова криза. Казвал ми го е бившият държавен глава, когато го интервюирах за първата книга:
„Бях убеден, че ще имаме абсолютно мнозинство, за да управляваме самостоятелно, а Иван Костов ще е следващият премиер на България. Затова споделях с него почти всичко, което правехме – за да има приемственост.“
1997г. Заедно с министър-
председателя
Иван Костов по времето,
когато доверието към
двамата беше най-
голямата гаранция за
успеха на България.
Ето какво сподели с мен Красимир Ангарски, който по онова време бе секретар на президента по икономическите въпроси:
„И досега президентът Стоянов на шега ме нарича „баща на валутния борд“. Не съм сигурен дали е точно така, но истината е, че съм съпричастен към въвеждането му в България от първия ден, в който се появиха идеите за борда. Политическото решение за въвеждане на борда се оформи още на 4 февруари следобед на Консултативния съвет за национална сигурност. Спомням си много добре този ден, защото беше изключително драматичен и за нас, неговите секретари. Сутринта президентът отказа мандата на Първанов и Добрев, аз лично присъствах на това събитие заедно с Константин Тодоров и Пламен Богоев. Със сигурност знам, че БСП предложи на президента готов кабинет, защото Николай Добрев ме покани преди това за финансов министър, но аз му отказах. Посредник между нас беше Христо Порточанов.
След като отказа да приеме мандата на БСП, за да излезе от ситуацията, тъй като разбираше, че се движи на ръба на конституционните си правомощия, Петър Стоянов свика следобед Консултативния съвет, по време на който, както всички знаят, БСП се отказа от съставянето на ново правителство и политическата криза се разреши.
Спомням си много добре как на заседанието президентът ни възложи да напишем с Константин Тодоров проекта за декларацията, която по-късно бе оповестена в медиите. Президентът ни предупреди, че сега е моментът да прокараме и клауза за сключване на заеми с международните финансови институции, тъй като държавата бе почти фалирала. На 4 февруари обаче приехме, че с посредничеството на Петър Стоянов парламентарно представените политически сили трябва да съгласуват и приемат декларация относно принципите за излизане от кризата. Това се случи след една седмица, на 10 февруари. Още пазя текста на декларацията:
Парламентарно представените политически сили взеха следното решение:Точка 1. В съответствие със становището на Консултативния съвет при Президента на Републиката от 4 февруари 1997 приемат декларация за принципите за излизане от кризата…
Точка 2. Провеждане на преговори и сключване на договори с международни финансови институции за осигуряване на държавни заеми.
Така на практика президентът постигна първото политическо съгласие за въвеждане на валутния борд в България.
Бордът обаче има и предистория. След като Петър Стоянов вече беше избран, в една от парламентарните зали се проведе обсъждане на тема дали да се въведе валутният борд – толкова тежка беше вече ситуацията. На тази среща бях поканен и аз от Жан Виденов, наред с финансистите Иван Илиев, Иван Ангелов, Милчо Стоименов, Стоян Александров, Емил Хърсев и др. Освен мен всички останали бяха против валутния борд, защото щял да отнеме суверенитета на България. След заседанието Иван Костов ме покани в кабинета си, заедно с Румен Аврамов, за да обсъдим този въпрос, тъй като по онова време и СДС беше против валутния борд.
След като президентът Стоянов назначи служебния премиер, кабинетът започна незабавна работа по реформите. Финансов министър беше Светослав Гаврийски, а аз бях изпратен като специален пълномощник на президента в кабинета и дори имах право на вето. По средата на мандата на служебното правителство Петър Стоянов заедно със Софиянски ни изпрати в САЩ, където постигнахме безпрецедентно споразумение с МВФ за подкрепа на България, без да има парламент, благодарение на политическия авторитет на новия държавен глава, който бе единственият гарант в държавата по това време. В началото дори Камдесю каза, че не вярва на България – досега само сме обещавали реформи и не сме ги правили. „Мен най-много ме интересува кой персонално ще направи борда и кой ще носи отговорност за него…“, каза той, а Софиянски, без да ме е питал, ме посочи и отсече – „него ще направим министър и той ще носи пряката отговорност“. Така и стана, след връщането ни в България президентът ме назначи за министър, отговарящ за законите за валутния борд и за отношенията ни с международните финансови институции. В следващите 45 дена, с помощта на Международния валутен фонд и Световната банка, разработихме новите закони и цялата програма, в която имаше 17 предварителни условия, тъй като, както вече казах, доверието към България беше нулево.
Служебният кабинет изпълни всички условия, които беше поел за разработване на законите за валутния борд и програмата за финансова стабилизация и структурна реформа. Работихме заедно със Сашо Божков, за когото вече се знаеше, че ще е министър и в следващото правителство.
Получавахме денонощна помощ от Ан Макгърк и мисията на МВФ. Така че правителството на Иван Костов получи готова управленска програма и готови закони. В комисиите на НС съм ги докладвал лично, а след това, преди да бъде гласувано правителството на Костов, ги докладвахме и в НС, където бяха приети само с един въздържал се. На практика, когато правителството на Иван Костов встъпи в длъжност, то беше осигурено не само с подробна програма за реформата и за въвеждането на валутния борд, но дори с добре подготвени закони, минали и одобрени през комисиите в парламента. Иван Костов беше предложил Йордан Цонев за председател на комисията по бюджет и финанси и той веднага навлезе в проблематиката.
Ако през първите години управлението на правителството на Иван Костов беше силно, това беше благодарение на силната подкрепа на президента Петър Стоянов и осигурената от него подкрепа на световните финансови институции. Разбира се, Иван Костов е много сериозен и задълбочен финансист, който пое щафетата, така да се каже, „с летящ старт“. Но за мое голямо съжаление, след втората година кабинетът намали темпото, започна да се успокоява с това, че има сигурен втори мандат. Споделям всичко това, за да остане за историята – аз не съм политик, а експерт. Всъщност Иван Костов ме препоръча на Петър Стоянов като финансов експерт. И с двамата съм поддържал коректни отношения.“
И така, валутният борд е въведен. Ето 15 години по-късно какво откриваме във вездесъщата „Уикипедия“:
„Валутният борд в България е въведен през 1997 г. от правителството на Обединените демократични сили, след тежката икономическа криза през 1996 – 1997. Проблемите в управлението на страната, възникнали поради стремежа на правителството на БСП едновременно да запази работните места (като не закрива губещи предприятия), да изплаща външния дълг и да контролира валутния курс, се задълбочават до степен на икономическа криза…
Правителството е изправено пред перспективата от повторно (след мораториума при кабинета на БСП и Андрей Луканов през 1990г.) прекратяване на плащанията по външния дълг. Поради системната неспособност на българските правителства да управляват ефективно публичните финанси, Международният валутен фонд се съгласява да окаже помощ на правителството само при въвеждане на валутен борд.“
[…] Зад сухото обяснение на това що е валутен борд се крие изключително сериозна работа. Годините минават и тя остава невидима за новите поколения, дори и за онези историци, които гледат на събитията от птичи поглед. Затова бях длъжен да отделя толкова внимание на случилото се през онова време – не само защото се случи пред очите ми, но и защото съм убеден, че това, което знаем, зрънце по зрънце трябва да оставим на бъдещите поколения.