Реч на проф.Михаил Неделчев

Професор Михаил Неделчев, НБУ

Народен представител в Седмото Велико и 36-о Народно събрание с листата на СДС

СЛОВО ЗА ЮБИЛЕЙНОТО ТЪРЖЕСТВО НА ПРЕЗИДЕНТА ПЕТЪР СТОЯНОВ

Бояна, Дом номер две, 25 май 2022 г.

Наистина е изумително да разглеждаш стотиците и стотици фотографии, където президентът Петър Стоянов е редом с най-значителните политически и духовни лидери на планетата. За разлика от други подобни български присъствия, където нашите представители изглеждат – за съжаление – някак случайно добавени на снимката, виждаш, че тук съответният световен лидер е приятелски или най-малкото благожелателно полуобърнат към нашия президент – актуален или вече бивш, че те току-що за малко са излезли от един същностен плодотворен диалог. Но Петър Стоянов е също така вече неотменимо вписан и в българските пространства, вплетен и така ярко присъстващ и в основните български политически и цивилизационни сюжети на последния четвърт век.

Завинаги са запомнени неговите синтетични послания на безспорен национален лидер: превърналите се в крилати фрази негови, изречени в съвсем точния исторически момент думи за необходимостта да затворим най-после фабриката за илюзии или за необратимия и окончателен про-евроатлантически цивилизационен избор. Удивително е колко стабилно стоят днес политическите сюжети с неговото водещо участие и решителните му  жестове от съвсем първите дни на спечеления така безспорно през ноември 1996 г. негов президентски мандат – на фона на засилващото се понякога у всички нас усещане за хаотичност и буксуване на място на политическите процеси, за разпади и фрагментация на демократическата общност.

Помним: сякаш нямаше излизане от мъчителната гладна Виденова зима.  Нима отново се повтаряше Лукановата жестока криза? С галопиращата инфлация, с нарастващата улична и подмолна престъпност, с всеобщата несигурност. Хората протестираха яростно: повече така просто не можеше и не биваше да се живее. Колективното унижение се изля не само в масови протести, а в истински стихиен бунт: беше превзета сградата на парламента, правителството подаде оставка, Парламентът като институция просто се бе разпаднал. И ето: точно тогава видяхме новоизбрания президент, с мегафон в ръка на площада – говорещ, призоваващ, успокояващ, убеждаващ. Но без каквито и да е илюзии и лъжи. Просто сочещ като истински лидер изхода! И той бе наистина намерен. На 4-и февруари 1997 г. Президентът влезе във функциите си: прие представителите на БСП, които трябваше да му докладват дали са изпълнили мандата за съставяне на правителство. В последствие ръководителите на БСП развиха оневиняващата ги пред своя си електорат и пред партийната членска маса версия, че папките, които носят са били две – едната със списък на съставено правителство, а другата – празна. Да, но всички свидетелстват: папката е била една единствена – „изпълнен“ мандат. И тук президентът Стоянов – отличният юрист, прави нещо нечувано: просто не приема папката със списъка на кандидат-министрите, на ръба на конституционните си задължения. И веднага свиква заседание на Съвета по национална сигурност, който – след доклади на съответните шефове на службите по сигурност,  предупреждаващи за взривоопасната опозиционна обстановка, за заплаха от гражданска война – убеждава представителите на прокомунистическата левица да се откажат от своя мандат за избиране на едно правителство на вече наистина разпаднало се парламентарно мнозинство.

Пристъпва се веднага към съставянето на едно реформистко служебно правителство – с министър-председател Стефан Софиянски. И със зашеметяваща за доскорошните властници бързина и решителност (докато се окопитят!), президентът Петър Стоянов и правителството предприемат свръх-големите си управленско-икономически и външнополитически ходове, които осигуряват необратимостта на цивилизационния избор (да се надяваме, завинаги!). На 18 март 1997 г. всички политически сили подписват споразумение с Международния валутен фонд за въвеждането в България на валутен борд (всъщност със специален Закон за българската Народна банка). Така бързо гарантираната финансова стабилност дава възможност за получаване на спасителен за полуфалиралата държава голям финансов заем. В специалното си обръщение президентът Стоянов предваря сипещите се възражения – най-вече отляво, но и отдясно: „Зная, че скептиците ще поклатят невярващо глава, зная че махленските философи винаги имат по-доброто  решение, но споразумението с МВФ ни дава глътка въздух. То ни дава шанс да излезем достойно от катастрофата, за да не свикваме с думата „бедност“…“. И отправя призив към активните българи да разгърнат своята предприемчивост.

Още по-драматичен е сюжетът с подаването на молба за членство в евроатлантическия  военно-охранителен съюз НАТО. Като депутат от СДС-РДП във Великото народно събрание бях всред малцинството народни представители, които откликнаха на предложението на Соломон Паси да предложим на Парламента такова гласуване. (Министър Паси ще разкаже по-подробно за този разтеглил се през годините драматично-героичен сюжет.) Помним, възрастни правоверни антикомунисти ни казваха: „Ама вие луди ли сте? Какво „НАТО“, защо предизвиквате комунистите ?!“ И от БСП наистина на няколко пъти гласуваха свои решения: „Никога в НАТО!“.  Но Петър Стоянов бе първият български политик, направил още в предизборната си кампания евроатлантическата ориентация, членството в НАТО и в Европейския съюз истински тематичен център. И веднага се зае да изпълни това нечуто внимателно от всички (дали не е просто ефектен блъф?) свое обещание. Инициираната от Президента молба за членство в НАТО бе подадена още веднага – на 17-и февруари правителството приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Североатлантическия съюз; благородната инициатива има своята първа кулминация на НАТО-вската Среща на върха в Мадрид през юли 1997 г., откъдето започват контактите на Петър Стоянов с американския президент Бил Клинтън, прераснали в продължаващото и до ден днешен приятелство. Занапред бяха какви ли не баталии около това проблематично българско желание: включително „бунтът“ на червения генерал Ангел Марин, когото Стоянов бе принуден да уволни в качеството си на главнокомандуващ. А по ирония на историческата съдба, самото дълго придвижване на процедурата за членство в НАТО се случва вече за годините на правителствата на Станишев и на Симеон Сакскобурготски и при президентството на Георги Първанов. Но убеден съм, мнозина бивши и настоящи комунисти възприемат това членство като временно, като някаква сложна игра, като хитър маньовър. Да, но за президента Стоянов това бе неотклонно постигната цивилизационна идентичност.

През изминалите десетилетия съм настоявал в множество мои текстове, че съществува на изхода от тираническия комунистически режим една потенциална демократическа общност, някак виртуално – това са незаразените от комунистическата идеология български граждани, които дочакаха освобождението си през 1989 г. Видяхме в някаква пълнота тази демократическа общност на Синия митинг на Орлов мост; това бяха след това хората, които щурмуваха Народното събрание на 10 януари 1997 г. През десетилетията от тях сепаративно се обособяват различни демократически партийни образувания, появяват се и изчезват. Но много важно е лидери да удържат все пак и символно нейната цялост; един от първите в това отношение е президентът Петър Стоянов с така категорично отстояваната от него евроатлантическа ориентация. Точно техните дела и крилати фрази придават валидност и стабилност на големите исторически наративи, правят ги убедителни за всички – дори и за опонентите и политическите противници.

            Честит рожден ден, господин Президент!