Реч на Президента Петър Стоянов на конференцията по случай седемдесетгодишния му юбилей

25 май 2022 г., Резиденция Бояна, гр. София

Уважаеми госпожи и господа,

Скъпи приятели,

Искам най-напред да благодаря на инициативния комитет и на всички вас, които сте тука.

На двамата кметове на градовете, на които съм почетен гражданин: Пловдив и София. Мислех, че на моята възраст и след моя житейски опит, почти нищо вече не може да ме развълнува. Но днес съм истински развълнуван от това, което се случва и специално ви благодаря на всички – бай Георги, професор Габровски, Алек – за хубавите думи. Не знам дали заслужавам и половината от тях. Присмехулникът Теди Москов би казал: „След толкова хубави думи трябва да се внимава какво ще кажеш, за да  не се изложиш.”

Но…аз наистина искам да кажа съвсем в началото, че освен рождения ми ден, който не е никакво особено събитие – всеки човек роден от майка, веднъж в годината празнува рожден ден. Ако живее по-дълго, достига и 70 години. Дай Боже и по-нататък! Но… този панел, както го нарекохте, беше ценен и много радващ за мен, защото ни върна двайсет и пет години назад.

И важното в него не е моето участие като Президент на България в тези три ключови събития, които наистина обърнаха, трябва да признаем, посоката на страната ни. По-важното е, струва ми се, че този спомен ни върна към годините на истинската вяра и надежда в новото, по-добро бъдеще на България. Ако имахме няколко романтични години в посткомунистическата българска история,  това бяха тези години.

И тук е мястото да благодаря на хората, с които работех тогава, на целия ми екип, за енергията, която излъчваха тогава Обединените демократични сили, за решенията, които впоследствие взехме – първо със служебния кабинет на Стефан Софиянски, който е тук и му благодаря, след това с редовния кабинет, начело с Иван Костов. На всички онези хора, които няма как да спомена днес, но без които нещата нямаше да тръгнат по този начин.

И независимо от факта, че повечето днешни репортажи и изказвания започват с дежурните изречения: „В тези тежки времена за българската култура …“, „В тези тежки времена за българското селско стопанство …“, „В тези тежки времена за българския народ …“, аз съм абсолютно убеден, че посоката, която зададохме тогава, доведе до това, че България върви успешно напред. Независимо, че твърде много хора не успяха да впишат своите собствени съдби в този успешен национален вървеж. Независимо от факта, че забравихме за онези, които по различни причини, много често независещи от тях, остават извън борда на дори средното благоденствие в България.

И ако си струва да кажа нещо като призив към днешната политическа класа, то е точно това: „Работете оттук нататък, тази ножица все повече да се свива. Работете да има все по-малко хора, които не усещат днешния успех на България.“

Но, мислейки върху това, ми се ще да задам обратния въпрос по повод още един трафарет, който често се използва: „Днес сме изправени пред огромни и необичайни предизвикателства” … Питам ви, кога в нашата сложна история България не е била изправена пред огромни предизвикателства? Та ние всеки 15 години сме имали войни! Убивани са хора, след това следват бежански вълни, след това следва възстановяване на икономиката и нов икономически растеж в България.

Кога сме имали цели 32 мирни години и което е много важно – с ясна стратегическа посока?! Та всеки 10 години нашите политически лидери са се лутали в лагера на кои велики политически сили да се присъединим, за да изпълним българския национален идеал. И сме губили, за съжаление. Днес за първи път сме в един лагер и с победителите, и победените  от последната война: Германия, Франция, Австрия – с всички останали европейски държави. И аз мисля, че това трябва да ни дава много повече оптимизъм.

Вчерашният ден премина под знака на най-оптимистичния български химн: „Върви, народе възродени!“ И тук се сещам, че авторът на този химн е написал едни от най-горчивите сатирични стихове за българския народ и за сънародниците си в своята „Книга за българския народ“. От която книга преди да тръгна специално взех тези два цитата: „Треперковщина и лакейщина – казва той – царят навред“, „Чилечета“ – а това ще рече „хорица“ – „обречени да бъдат роби низкопоклонни сме ние българите“.

Защо казвам всичко това? Защото във всяко време има и радост, има и разочарования. В крайна сметка, българският народ след 120 години, ще запомни от Стоян Михайловски не тези горчиви думи, които със сигурност  са предизвикани у него от неблагополучията в българското управление, но ще запомни Стоян Михайловски с оптимистичния химн „Върви, народе възродени!“ И слава Богу!

И това се моля и аз, и хората от моето поколение, политиците от моето поколение – да бъдем запомнени с това. Не с грешките.. или не само с грешките, не с нашите лутаници, не с нашите съмнения – това е неизбежно, а да бъдем запомнени  като хора, които мислейки за България, сме задали вярната посока, която ще се следва оттук нататък.

Мислех си за заключителни думи и ми дойдоха на ум думите на един любим  писател от времето на нашата младост, Кърт Вонегът, който в едно свое есе говори за  известен американски гангстер от по-миналия век, който се е изживявал и като Робин Худ, на всичко отгоре. Но когато го заловили, за да се освободи бил принуден да направи признания. Изобщо – да извърши дела заради които самият той започнал  да се презира. На излизане, обаче, от съдебната зала, вече свободен, той успял да промърмори: „Е, в края на краищата изгубихме само честта си.“

Та много ми се иска – и това е последно – един ден поколенията да кажат, че независимо от грешките, които сме допуснали, в крайна сметка не позволихме да изгубим честта си.

Благодаря ви много!