22 ноември 1999 г.
На 22 ноември 1999 г. президентът на
САЩ Бил Клинтън посещава София. Това
е първото посещение на американски
президент в историята на България и според
анализаторите е много силен знак на подкрепа
за желанието на страната ни за членство в
НАТО, а след това и в ЕС.
Добър вечер, скъпи приятели!
Уважаеми господин президент на САЩ!
Благодаря ви, че сме заедно в тази вълнуваща вечер. Благодаря на организаторите на този митинг, на музикантите и изпълнителите, и на тези, които бяха на трибуната, и на онези, които през всичките тези десет години на демокрация ни подкрепяха и бяха неотменно с нас.
Благодаря ви!
Уважаеми господин президент на САЩ, уважаеми господин министър-председател, господин кмете, уважаеми госпожи и господа, скъпи приятели! Преди десет години падна Берлинската стена – най-абсурдният материален признак на европейското разделение. Звукът от нейното рухване отекна и в хиляди български сърца. Затова, защото цяло едно поколение българи, жертва на ялтенското разделение на Европа, вече не вярваше, че някога в земния си живот ще дочака края на комунизма.
А свободата не дойде даром за България. Комунизмът тук беше наложен с репресии и терор, които малко други източноевропейски страни познаваха. Хиляди убити с и без присъда и страданията на онези 185 000 българи, преминали през концлагерите на комунизма, бяха цената, която нашата страна плати за нейното комунизиране. Преди въстанието в Унгария през 1956 година и преди „нежната революция“ в Чехия през 1968 година. Само през изминалото столетие Европа позна няколко ужасни войни, видя възхода, но и падението на най-мракобесническата теория на фашизма. Но никога както след Втората световна война Европа не беше разделяна така категорично и така безпощадно на две системи – демократичният Запад и комунистическият Изток. За щастие на европейците Студената война никога не се превърна в гореща. Конкуренцията между двете системи беше върху мирния терен на съревнованието на технологии, на производителност на труда, на съизмерване на стандартите за спазване на човешките права и стандарт на живот. Това беше терен, на който комунизмът исторически беше призван да загуби.
Днес, десет години след падането на Берлинската стена, нещата изглеждат наистина по-различно, отколкото през 1989 година. Всички ние, източноевропейците, преживели 45 години унизителен комунизъм, очаквахме промяната с такава надежда, с такава радост, че я натоварихме с повече очаквания, отколкото тя можеше да понесе. Днес ние, източноевропейците, трябва да признаем, че процесът на обединението на Европа се оказа по-труден, по-бавен и по-болезнен, отколкото си го представяхме, че реализирането на проекта за обединена Европа е едно колосално дело, което може би няма да е по силите само на едно поколение. Но тези десет години не бяха загубени, напротив. Затова, защото ние разбрахме, че процесът на обединение на Европа не е процес само политически, а е процес социален. Не е процес, който засяга само отношенията ни с държавите или преговорите на Европейския съюз (ЕС) със страните кандидатки, а е и вътрешнодържавен процес на изграждане и усъвършенстване на демократично общество, на върховенство на закона, на солидна пазарна икономика със сериозни правила.
След Студената война разбрахме, че мирът не е само липса на война. Мирът значи стопански растеж, усъвършенстване на човешката личност, свобода на човешката инициатива и в крайна сметка по-добър живот. След конфликтите в Косово, когато България категорично застана на страната на демократичната общност, разбрахме, че съдбата на Югоизточна Европа зависи от инвестиции, съвместни инфраструктури и съвместни проекти. Но повече от това зависи от една демократична хомогенизация на нашия регион.
А това значи, говорейки на своите различни езици, в отношенията помежду си да използваме един-единствен политически език – езика на демокрацията. Изповядвайки своите различни религии, в отношенията помежду си да използваме една и съща религия – религията на демократичните ценности. В отношенията между нашите държави да използваме едни и същи стандарти. Но едни и същи стандарти да използваме и по отношение на гражданите, които живеят в тези държави.
Но най-главното, което научихме, е, че независимо от трудностите с горчивините зад гърба ни и независимо от препятствията, които стоят пред нас, това е пътят, който трябва да извървим докрай, и ние ще го направим. Ние трябва да запазим своя кураж. Гражданите на Източна Европа не трябва да заменят очакванията и надеждите след вдигането на Желязната завеса с разочарование и умора. А гражданите на Западна Европа не бива да заменят ентусиазма след падането на Берлинската стена с безразличие и егоизъм.
Уважаеми госпожи и господа, през всичките тези 45 години на противоборство между двете системи един народ и неговите правителства защитаваха неизменно ценностите на демокрацията – народът на САЩ и неговите президенти. Последният президент на САЩ – г-н Бил Клинтън, влезе в своя офис, когато вече Студената война беше свършила. Но през всичките години на своето управление той непрекъснато с кураж и ентусиазъм подкрепяше процесите в Източна Европа, насърчаваше и насърчава нас, източноевропейците, да изградим своите демократични институции и в крайна сметка да се преборим за своето право на по-добър живот в една бъдеща обединена Европа.
Благодаря ви, г-н президент, за това.
Затова, уважаеми госпожи и господа, аз приветствам с българското „добре дошъл“ президента на САЩ Уилям Джеферсън Клинтън.
Добре дошли, мистър президент!
