В целия мандат на президента Петър Стоянов отношенията със САЩ имат важно значение. Членството на България в НАТО и Европейския съюз са негов ключов приоритет. Той отлично знае, че без членство в Северноатлантическия алианс, за България, на която се гледаше като на най-верен съветски сателит, щеше да бъде трудно да стане член на Европейския съюз. А членството в НАТО минава през одобрението на най-важния член на организацията – САЩ. Петър Стоянов не е първият български президент, който се среща с американски президент във Вашингтон, но е първият български държавен глава осъществил официално посещение в САЩ по покана на американския президент. Следващата година и по покана на Петър Стоянов, също за първи път в историята ни, американски държавен глава посещава България. Президентът Бил Клинтън остава в София от 21 до 23 ноември 1999 г. и на огромен митинг на площад „Александър Невски“, изразява категоричната си подкрепа и разбиране за членството на България и в НАТО, и в ЕС. Това посещение е наречено от медиите историческо и то в най-голяма степен отваря пътя на страната ни към двете организации.
На този политически фон между американския президент и българския му колега се изгражда близко приятелство, което продължава и след приключване на мандатите им. След като напуска „Дондуков“ 2 , Петър Стоянов е поканен от Бил Клинтън да се присъедини към основаната от него „Глобална инициатива“ (Clinton`s Global Initiative) и това дава възможност на бившия български президент да общува с едни от най-изявените бивши и настоящи световни лидери, интелектуалци и хора на изкуството.
Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 76-93
Визитата във Вашингтон е историческа – това е първото посещение на български държавен глава в летописите на двустранните ни отношения. От името на България президентът Стоянов заявява ясно желанието на страната ни да стане член на НАТО, на организацията, чийто най-могъщ и влиятелен партньор са Съединените американски щати. За пръв път в своята история България иска да се нареди сред съюзниците на Америка. Ето какво ми разказа този повод президентът Стоянов:
„Не зная колко хора и до каква степен си дават сметка какъв исторически поврат е това в нашите отношения. В цялата ни нова история, след освобождението от турско робство, България никога не е била сред близките на САЩ страни. И въпреки че по време на Априлското въстание отделни американски политици и журналисти засвидетелстваха симпатиите си към българския народ, въпреки съчувствието им към решенията на несправедливия Берлински конгрес и подкрепата им за Съединението на двете Българии през 1885 г., като цяло Америка никога не е познавала България. Нещо повече, и в двете световни войни през миналия век България е в „противниковия“ лагер – заедно с Германия против САЩ, Англия и Франция. По-възрастните софиянци със сигурност си спомнят как в края на Втората световна война завърши обявяването на символичната ни война против „англо-американците“ – с опустошителните бомбардировки над София, при които загинаха стотици невинни хора и голяма част от сградите на столицата ни бяха сринати.“
Бяхме в различни „лагери“ с американците и по време на Студената война (всъщност затворени в лагер бяхме само ние – нямахме право да го напускаме, да живеем свободно и където поискаме). Но комунистическата пропаганда ни внушаваше точно обратното – американците бяха представяни като агресивни и груби империалисти, които са „зинали да лапнат целия свят“. Трудно бе в първите години след вдигането на Желязната завеса тази представа за американците да се промени. А още по-трудно изглеждаше да бъде убеден българският народ, че ще сме заедно с американците в същото НАТО, срещу което се изливаха тонове помия.
Съвсем по друг начин са се развивали исторически отношенията ни с Русия. Естествен крепител на българската надежда за свобода, Русия е нашата надежда за освобождение по време на турското робство и истински герой след Освободителната война от 1877 г. След това се появяват и първите пукнатини в отношенията – за пръв път българският народ разбира, че Освободителната война не е била съвсем безкористна, когато руският император не само не ни помага за Съединението, но и застава открито против него. Тогава се ражда и първото българско „защо“ по отношение на Дядо Иван. По-късно се изправяме против Русия по време на Първата световна война и дори у най-славния от всички русофили Дядо Вазов се прокрадва съмнение по отношение на „братята освободители“.
Независимо от тези исторически превратности обаче, отношението на нашия народ към Русия си остава отношение на трайна привързаност и любов. Поколения българи са учили там, близостта на езиците направи великата руска литература изключително популярна в България и дори по времето на комунизма, когато ролята на България като държава бе доста унизителна, между обикновените българи и руснаци винаги са съществували отношения на сърдечност. На всичкото отгоре Америка е отвъд един голям океан, а Русия е кажи-речи на границата ни. И през годините всички български политици са се съобразявали с тази политическа реалност. И към онзи момент у нас преобладаваха хората, които смятат, че Балканите са оставени в сферата на руските интереси и че по тази причина България никога няма да стане член на НАТО и ЕС, защото Съединените щати никога не ще рискуват да развалят отношенията си с Русия заради малката и незначителна България.
Коментар на редактора Румен Леонидов
„Сигурен съм, че тези мисли са се въртели в главата на нашия много млад тогава президент, когато се зае категорично да обърне стратегическата посока на България и да я поведе към евроатлантическа интеграция. За разлика от мнозина политически позьори, които бяха готови да обявят едва ли не война на Русия заради всичко, което ни е причинила по времето на комунизма, Петър Стоянов разбираше, че една очевидна конфронтация с най-голямата славянска страна не само че няма да помогне, но и ще попречи на новите външнополитически стремежи на България.
Първо, от политическа гледна точка: НАТО наистина не би рискувало отношенията си с Русия заради неразумната, и не дай Боже, предизвикателна политика на тази малка балканска страна. На второ място, не по-малко важни бяха психологическите нагласи на българското население. Стоянов не искаше да обиди вековните русофилски нагласи на българското общество, не искаше да остави впечатлението, че членството на България в НАТО е насочено против Русия или че е акт на „перчене“ по отношение на бившия Голям брат. Слава Богу, нещата започват да се нареждат според неговите желания. В една и съща година, след Вашингтон той ще замине в Москва, надявайки се, че едно честно излагане на българската позиция и на новата българска ориентация ще предизвикат, ако не въодушевление, поне разбиране от страна на тогавашния президент Борис Елцин. Ето защо наред с визитата в САЩ той се стреми да постигне и визита в Русия.
Цялата тази активна дейност за създаване на новия образ на България стига своя апогей с посещението на българския държавен глава във Вашингтон – без съмнение, най-могъщият и най-влиятелен член на НАТО. Стоянов отдава изключително значение на това посещение, защото именно в Съединените американски щати са най-силни стереотипите по отношение на България. В Брюксел, заради по-малкото разстояние, са по-наясно какво се случва у нас през последните месеци. Но ехото до Вашингтон стига много по-късно. Обществеността в Съединените щати е заета много повече със себе си, отколкото с проблемите извън границите на великата си държава. Държавният ни глава вече е направил първите крачки – по време на Мадридската среща на НАТО е успял да се запознае с Клинтън, приел е генерал Уесли Кларк в София на „Дондуков“ 2, но друго е да отиде на официално посещение в Белия дом, което със сигурност ще открие пред страната ни нови перспективи. Това дава невероятната възможност не само да се срещне с президента Клинтън и с американския политически елит, но и с американските медии, а чрез тях – и с американското общество, за да ги увери, че България вече не е „най-верният съветски сателит“, а точно обратното – че е решена заедно с останалите източноевропейски държави да стане част от голямото евроатлантическо семейство. Към онзи исторически момент това звучеше повече екзотично, отколкото реалистично, затова сигурен съм, че за тази визита българският президент и неговият екип са били много сериозно подготвени. […]
Йордан Василев, „Това се случи пред очите ми“,
книга 2, стр. 82-88
На 11 февруари българският президент се среща с американския си колега Бил Клинтън – среща, към която той неотклонно се стреми и очаква с нетърпение. Не само Стоянов, но и всички в България са наясно, че членството ни в НАТО минава през съгласието на САЩ, най-големият и влиятелен член на тази организация. Запознатите с външната политика са наясно и с още нещо: за разлика от Чехия, Полша и Унгария, чиято съпротива против комунистическия режим е добре известна във Вашингтон и които имат влиятелни лобита отвъд океана, България ще трябва тепърва да обяснява на американците, че не е била безропотен изпълнител на волята на Москва, че има древна и богата история и култура, демократични традиции и постижения.
И тъй като България няма свое лоби зад океана, българският президент ще трябва да се справя сам. Разбира се, и преди него други български политици и общественици са посещавали САЩ и те със сигурност са допринесли за положителния образ на страната ни, но за пръв път на България ще се гледа не като на една екзотична балканска държава, а като на държава, която е заявила претенциите си за членство в НАТО. Стоянов прекрасно съзнава както голямата отговорност, която носи, така и невероятния исторически шанс, който се открива пред него – да защити реномето на страната си и да запознае колкото се може повече представители на американското общество с древната история и култура на България, както и с нейната нова прозападна ориентация. Преди да се срещне с американския президент, Петър Стоянов провежда редица срещи, дори прави нещо извън протокола – открива сесията на Американската фондова борса, само и само името на България да се появи по нестандартен начин на страниците на американските вестници.
По същия начин се готви да пристъпи и прага на Белия дом – не като поредния анонимен политик, а като човек, който вече е успял поне малко да размърда американското обществено мнение.
Точно преди срещата му с Клинтън шефката на президентския кабинет му заявява, че традиционната пресконференция след срещата му с Клинтън се отменя и причината е повече от очевидна – „Моникагейт“ е в разгара си и всички въпроси на американските журналисти ще бъдат за сексскандала и е повече от сигурно, че българският президент ще изпадне в неловка ситуация, защото едва ли някой ще се сети в момента да пита за постиженията на далечна България. Разбира се, настроението на нашия държавен глава се срива драматично, но като се замисля, аргументите на американската страна са били повече от разумни. Но нека дадем думата на очевидеца Валентин Добрев, тогава секретар на президента по въпросите на външната политика:
[…] Още вечерта, когато пристигнахме, ни поляха със студен душ – шефката на кабинета ни уведоми, че двамата президенти няма да имат съвместна пресконференция. Мотивът бе очевиден – американските журналисти в онзи момент се интересуваха много повече от скандала „Люински“, отколкото от проблемите в България и обкръжението на Клинтън не искаше да дава нови поводи на журналистите да раздухват този скандал. Нашият президент бе силно разочарован, защото очакваше на тази пресконференция да представи пред Америка и света новите приоритети на България. Знаехме, че там ще бъдат репортерите на всички американски и на всички световни медии, което даваше на България идеалната възможност да влезе в световните новини. Затова сутринта преди срещата Петър Стоянов не беше във форма, а и на цялата ни делегация й беше паднал гардът. С това настроение влязохме в Белия дом. На всичко отгоре президентът Клинтън закъсня с няколко минути – посрещнаха ни вицепрезидентът Ал Гор, Мадлин Олбрайт, Сам Бъргър и посланичката на САЩ в България Ейвис Боулън. Когато Клинтън влезе и ние се изправихме на крака, за да го посрещнем, видяхме, че и той не беше в най-добрата си форма и че мислите му сякаш витаеха някъде другаде – нямаше как тази небивала истерия в медиите да не му се отрази.
Спомням си, че преди да седнем официално около масата за разговори, двамата президенти размениха обичайните любезности. Но срещата започна някак сковано. И тогава Петър Стоянов направи един ход, който в първия момент стресна и двете делегации. Въпреки изричната молба от Държавния департамент да не повдигаме темата около скандала „Люински“, Петър Стоянов навярно усети, че при такова развитие срещата щеше да протече твърде формално, без нужния ефект. Тогава той взе специално приготвените му от нас тезиси за разговора, постави ги в страни от себе си и каза няколко фрази, които се запечатаха в съзнанието ни:
„Г-н Президент, моите секретари, както и Външно министерство са ни подготвили повече от 10 опорни точки за този разговор, но аз виждам, че в момента едва ли Ви е до тях заради това, което се случва около вас.“
Веднага забелязах стъписването на Мадлин Олбрайт и на Ал Гор. Самият американски президент също не очакваше това и загледа Петър Стоянов с напрегнато очакване.
„Само че, г-н Президент, – продължи нашият държавен глава – аз идвам от държава, където хиперинфлацията е повече от 200%, жизненият стандарт е отчайващо нисък, хората са обезверени и единственото, което им остана, е надеждата за промяна. Аз идвам, г-н Президент, от един регион – Балканите, в който има продължаващи войни, умират хора и надеждата на народа е в налагането на стандарти на истинска демокрация, толерантност, както и на създаване на условия за икономически просперитет.
Г-н Президент, вие сте не само лидер на САЩ, но и лидер на свободния свят. Не само българите, но и всички източноевропейци разчитат на решаващата подкрепа на САЩ за преодоляване на тежките проблеми, които са пред тези народи след падането на комунизма. Скандалът в Америка е съвършено абсурден и неразбираем за нас. Затова аз Ви моля да му обърнете гръб, защото всички ние разчитаме лично на вас за решителна подкрепа при решаване на тези действително важни за половин Европа въпроси. Вие имате нашата пълна подкрепа, защото смятаме, че днес Ви занимават с напълно измислени проблеми.“
Лицето на Клинтън изведнъж придоби ново изражение и той избухна в смях и каза на Олбрайт: „Мадлин, президентът е напълно прав!“ Аз смятам, че тогава за пръв път между двамата президенти се роди един особен вид доверие, което по-късно премина в дълготрайно приятелство.“
[…] На Валентин Добрев не само може да се вярва – той се оказа безценен източник на информация за това какво се е случило в онзи исторически момент, защото освен че е запомнил всичко от „кухнята“ на тази среща, той е и един от най-изявените български дипломати: през 1992 г. бе заместник-министър в правителството на Филип Димитров, през 1997 г. в служебния кабинет, а по-късно бе успешен посланик на България в Женева и в Лондон.
От неговия спомен на пряк свидетел научаваме нещо изключително важно, което се случва вероятно рядко в политиката, но случи ли се, винаги дава чудесни резултати. Откровеното поведение на нашия президент по време на срещата, което от гледна точка на дипломатическия протокол е груба нетактичност, всъщност обръща вниманието на Клинтън върху него. Клинтън веднага е схванал, че срещу себе си има неординерен политик, който не е израсъл в коридорите на дипломацията, но за сметка на това е искрен и смел, сигурно е видял у него и онова, което големият режисьор Крикор Азарян беше казал за Петър Стоянов: Той не играе роли.
Тази среща слага началото на трайното приятелство между президента на САЩ и държавния глава на малка България, приятелство, което във времето ще се изрази в различни и дори необичайни жестове по отношение на Петьо, но което е най-важно – което ще помогне и на Бил Клинтън, и на неговия политически екип да погледнат с други очи на България и на нейното желание за членство в НАТО.[…]
Няколко месеца след срещата им в Америка се случва и друго любопитно събитие: през септември 1998 г. предстои откриването на американската академична година в Ню-Йоркския университет. Клинтън, който трябва да открие академичната година, решава да покани, както той се изразява, „трима мои приятели“ – това са Романо Проди, Тони Блеър и Петър Стоянов. Какъв ефект има това за представянето на България, ще говоря по-късно, а сега моля читателя да ме извини за лирическите отклонения, но аз не съм нито историк, нито дипломат, а писателското ми „шесто чувство“ ми подсказва, че появилата се взаимна симпатия между двамата президенти във Вашингтон има значение и за двустранните отношения между нашите две страни, дори за скоростта, с която България се придвижи към НАТО и ЕС. Спомнете си само какво чувство на обич към България демонстрира Бил Клинтън по време посещението си у нас.
[…] Но да се върнем на документалните резултати от това посещение. Ето началото на репортажа във в-к „Демокрация“:
„С безпрецедентен по категоричността и оценките си документ приключи срещата между президентите Клинтън и Стоянов във Вашингтон. В съвместна декларация двамата се ангажират да изградят партньорство, което да отразява новата ера в българо-американските отношения. Централният елемент на посещението бе оповестяването на нова стратегия и план за действие на САЩ за Югоизточна Европа. България решително се приобщи към семейството на демократичните нации, отбеляза напредък в трудните икономически реформи, укрепи гражданските си институции, засили борбата с организираната престъпност и задълбочи сътрудничеството си със съседите. Това е констатирал президентът Клинтън, чиято оценка за историческите промени, станали в България през последната година, и ключовата роля на президента Стоянов са отбелязани още в началото на съвместния документ, наречен „Партньорство между България и САЩ за една нова ера“. Потвърждавайки ангажираността на Америка към политиката на отворената врата на НАТО и приветствайки стремежа на България към членство в Алианса, президентът Клинтън се е съгласил, че засиленият диалог с евроатлантическите структури е „ключово средство за превръщането на България във възможно най-силния кандидат за членство в НАТО“.
Какво ли е почувствал Петър Стоянов, когато е подписвал декларацията с признанието, че България е възможно най-силният кандидат за НАТО, не е трудно да се досетим. Да не забравяме, че това се случва само една година след встъпването му в длъжност, тоест след като официално е обявил, че това за него ще бъде приоритет номер едно, а противниците му у нас го обявиха за „предател на българските национални интереси“. Изводът, който прави вестникът, е очевиден:
„Тези изключително силни думи, неприсъщи по правило за един политически документ, показват, че България си връща доверието в света, което е най-сериозната крачка за приобщаването ни към него.“
Тук е мястото да отдам дължимото на историческата роля на американския президент за категоричното разширяване на НАТО към Източна Европа. Тази позиция не бе възприемана еднозначно от всички политически кръгове в САЩ – членството на Чехия, Полша и Унгария им изглеждаше към онзи момент повече от достатъчно. Така че спокойно можем да кажем, че членството на Румъния и особено на България се дължи в голяма степен на неговата визия. Мисля, че можем да се доверим на оценката на Збигнев Бжежински от книгата му „Втори шанс“ (стр. 120, изд. „Обсидиан“, 2007 г.):
„Ако Клинтън не беше действал толкова решително, можем само да гадаем колко несигурна и нестабилна щеше да бъде Европа десетилетие по-късно – когато Америка и ЕС заемат различни позиции по отношение на Ирак, когато европейският стремеж към политическо единство става колеблив поради вътрешни разделения и когато Русия започва да показва мускули пред Украйна, Грузия и дори пред балтийските държави и Полша. Приключилата през 1990 г. Студена война можеше да избухне наново в някаква по-различна форма, с нови идеологически и териториални заплахи, ако голяма част от посткомунистическа Европа беше останала пред затворените врати на Атлантическата общност. […]
Ето и оценката на вестниците:
Планът е абсолютен пробив! Нова ера в българо-американските отношения.“
А заключението дава статията на Петър Стоянов, публикувана във в-к „Вашингтон Пост“, озаглавена „Куражът на България“. Президентът пише:
„В комунизирането на Източна Европа след Втората световна война България бе страната, в която новата система бе наложена на населението по най-насилствен начин. Ето какви са жертвите: 2618 смъртни присъди през 40-те години и 184 360 изпратени в комунистически трудови лагери (и това в страна с едва 8-милионно население). Като се имат предвид тези факти, да се твърди, че моята страна е платила по-ниска цена за сегашната си свобода, отколкото да речем Полша или Чешката република, е повърхностно, да не кажем цинично… България е изживяла посткомунистическите си комплекси… Днес България се бори да си проправи път към сърцето на Америка и към умовете на западния политически елит.“