20 септември 2012 г.
Интервю, дадено на Юри Велев за в. „24 часа“

Раболепието на някои нашенски „русофили“ разсмива и руските им приятели

Г-н президент, пред в. „24 часа“ авторът на идеята паметникът на Цар Освободител да бъде сменен с паметник на хан Аспарух Лъчезар Тошев цитира Ваше изказване за руските паметници и наименования в София. Какво точно сте казали? И какво мислите за идеята на синия депутат Тошев?

Ние сме свикнали толкова много с топонимията на софийския център, че тя не ни прави впечатление, но за миг си помислете как изглежда отстрани. Представете си, че сте български държавен глава и заедно с чуждия си гост приемате гвардейския почетен караул. Срещу вас е патриаршеският храм и гостът ви пита как се казва той. „Александър Невски“ – отговаряте вие. „Това вероятно е ваш български светец?“ – пита отново той. „Не, отговаряте вие – това е руски пълководец, който е победил шведите при река Нева.“ „О-о-о“, казва гостът и задава следващия си въпрос в колата, която вече се е отправила към президентския офис. Срещу вас е величественият паметник на Арнолдо Цоки. „Това вероятно е ваш прочут генерал?“ – пита той. „Не – казвате вие, – това е руският император Александър II.“ „Но кокетната църква вдясно сигурно е прекрасен образец на българската ортодоксална традиция“ – не спира с вежливостите си вашият гост. „Всъщност това е Руската църква“ – отговаряте вие, след което трябва да отговорите и на следващия въпрос – за името на прекрасния булевард с кестените и жълтите павета, който е, разбира се, булевард „Руски“. Всичко това се случва в рамките на 3-4 минути и на не повече от 500 метра, така че само след минута лимузината вече е пристигнала, вие сте в Президентството и пред госта обяснявате за последен път, че офисът на българския държавен глава и на премиера са един срещу друг, на булевард „Дондуков“ и не, генерал Дондуков не е български генерал, воювал в някоя от победоносните ни войни, а е руски княз (който наистина има сериозни заслуги за изграждане на основите на новата българска държава).

След всичко това в Гербовата зала на Президентството българският държавен глава започва своята реч: Ваше Величество (или Господин Президент), Вие гостувате на един горд и независим народ, известен със своята славна история, силно привързан към своите национални герои и национални традиции…

Това, което казвам, не е част от дебата за съдбата на паметника Цар Освободител. Отдавна се отказах да участвам в подобни дебати, които почти винаги неуместно се политизират. Нямам нищо против изброените дотук паметници и наименования – те изразяват народната признателност към освободителката ни Русия и са част от българската история. Но къде са паметниците и знаците на нашата национална памет? Чух мненията на български политици и интелектуалци в защита на руските паметници. Но не чух нищо в защита на българските.

Този въпрос утре ще зададат порасналите ни деца, аз също съм си го задавал много пъти. Не го поставих публично, докато бях президент, защото тогава дебатът за НАТО и Европейския съюз бе много остър и не исках допълнително да го усложнявам – със сигурност щяха да ме упрекнат в русофобия. А това е глупаво. Ние имаме нужда от сериозен, а не профанизиран дебат за отношението ни към Русия изобщо. Крайната и агресивна реторика по отношение на Русия и всичко руско издава само един дълбок национален комплекс, от който е крайно време да се освободим. От друга страна, раболепието на някои нашенски „русофили“ със сигурност разсмива не само българското общество, но и руските им приятели. Да не говорим, че по-голямата част от днешните български русофили всъщност обичаха не Русия, а Съветския съюз и КПСС, които вече не съществуват. Днешна Русия заслужава сериозно отношение, а не политическо дилетантство и провинциално остроумие. Впрочем отговорното отношение към Русия означава отговорно отношение към България и нейните национални интереси.

Това вписва ли се във Вашата прочута фраза: „Обичам Русия, но повече обичам България“, която заявихте от трибуната на Европарламента в Страсбург?

Тази фраза не изразява нищо друго, освен разбирането, че нашите политици и интелектуалци са призвани да защитават най-напред интересите на България. Тя може да бъде продължена с „Обичам Германия, но повече от Германия обичам България“ или „Обичам Америка, но повече от Америка обичам България“. По онова време аз бях президент и бях избран да защитавам интересите на България. И Русия, и САЩ, и Германия са големи държави със своите утвърдени политически елити, така че за техните интереси има кой да се грижи. Затова е необяснимо въодушевлението, което обхваща нашите интелектуалци всеки път, когато стане въпрос за интересите на Русия, а не за интересите на България.

Историкът Андрей Пантев опонира на Тошев и предположи, че може да поиска примерно храм-паметникът „Св. Александър Невски“ да се прекръсти на Джон Смит.

Мисля, че професорът, който иначе има великолепно чувство за хумор, този път е проявил известна небрежност. Да наречеш българския национален храм Джон Смит е наистина нелепо, но и кръщаването му на руски пълководец от XIII век не ми дава нито едно основание за национална гордост.

Има ли истина в често повтаряната теза, че се люшкаме между Великите сили, че сега сме сервилни към Вашингтон, както преди бяхме към Москва? Има ли го синдрома на Големия брат?

Това е едно от най-устойчивите пропагандни клишета, създадени след рухването на комунизма – затова ще го чуете и от устата на иначе интелигентни хора. Целта е очевидна: най-напред да се омаловажи раболепното поведение на българските комунистически лидери по отношение на Съветския съюз и да се внуши, че днешните български политици водят същата политика на подчинение на България – този път по отношение на Брюксел. Сиреч нищо не се е променило. По-рано сме получавали заповеди от Москва, а сега от Брюксел. Това е перфидна гледна точка към реабилитацията на комунизма в България, защото внушава, че Тодор Живков не е правил нещо по-различно от онова, което са правили например Желю Желев и Петър Стоянов – първият е бил подчинен на Москва, а другите – на Брюксел. Тази теза е съвършено невярна по очевидни причини:

Първо: След Втората световна война България стана част от европейската комунистическа общност след влизането на съветските войски в страната и след като цветът на нацията бе избит или хвърлен по затвори и лагери.

Обратно, членството на България в Европейския съюз се искаше от всички политически партии и имаше одобрение от над 80 процента от населението. Нещо повече, евентуалното неприемане на България се разглеждаше като тежък знак на дискриминация от страна на Европа, да не говорим каква истерия би се отприщила, ако Румъния бе приета, а България не.

Второ: Ако по времето на комунизма някой у нас би дръзнал да изрази публично мнението си, че България трябва да излезе от съветската система, той би бил хвърлен незабавно в затвора, а цялата му фамилия – сериозно репресирана. Ако това направеха повече хора, то вече би заприличало на бунт и би било достатъчен повод за влизане на съветските танкове и „оказване на братска помощ“, както се случи в Унгария през 1956 и в Чехословакия през 1968 г.

Днес всеки български гражданин, както и всяка обществена формация могат да изразят свободно всякакво мнение срещу политиките на Европейския съюз и дори желанието си за излизане от него. Впрочем решение за излизане от Европейския съюз може да вземе всеки български парламент и всяко българско правителство и с това най-много да предизвикаме въздишка на облекчение сред западноевропейските данъкоплатци. Танкове от Брюксел няма да дойдат.

Разбира се, биха могли да се изброят още много основания, но и тези са достатъчни, за да разберем, че митът за днешната зависимост от Брюксел е част от посткомунистическата манипулация на общественото съзнание. Да не говорим, че циничните автори на този мит се възползваха в най-голяма степен от „подчинението“ на Запада – и децата, и имотите им са вече там и никак не се погнусиха да използват в пълна мярка европейските фондове, които им помогнаха още веднъж да затвърдят икономическите си позиции в страната.

Разбира се, членството на България в Европейския съюз създава и известни „неудобства“ – трябва да се спазват човешките права, трябва да се търпи свободата на медиите, трябва да се поддържа висока конкурентоспособност и нисък бюджетен дефицит, докато „членството“ на България в „Съветския съюз“ позволяваше на комунистическия елит да не се церемони с другомислещите, да държи в подчинение цял един народ и в замяна на това да получава евтин съветски петрол.

Но освен че е неверен, митът за подчинението на Брюксел, сменило подчинението от Москва, е изключително унизителен, защото внушава, че България е осъдена завинаги да бъде в ролята на нечий сателит. Това парализира националната ни енергия, отключва отколешния мит за нашата историческа обреченост – винаги заложник в ръцете на Великите сили, и стимулира националния ни нагон за оплакване и самосъжаление.

Наскоро отминалият 9 септември съживи стари страсти и според повечето наши колеги раздели обществото на две. Какво е според Вас наследството, което остави на България комунистическият режим?

Ако обществото ни, 22 години след падането на комунизма, е все още разделено, е много жалко. В такива моменти наистина трябва да съжаляваме за онези един милион интелигентни българи, които напуснаха страната ни. Те заминаха, за да търсят по-добър живот и по-добра реализация, но това не се дължи на „демокрацията“, както ни внушават почти ежедневно. Точно обратното е, защото нашите съграждани емигрират в най-развитите европейски държави и САЩ, където има утвърдени демократически традиции и законност, а не посткомунистически цинизъм и арогантност. Те не напускат България заради демократичните промени, а заради отчайващото закъснение и имитация на такива промени. За тях със сигурност е обидно, че 20 години след рухването на Берлинската стена у нас продължава да се чества годишнината на Тодор Живков и да се насажда посткомунистическа носталгия. „Героите“ на българския комунизъм искат да са герои и на днешното време – техните интервюта заливат страниците на вестниците, телевизионните им предавания с натрапчиво нахалство внушават „предимствата“ на „доброто старо време“, а за умните, честните и чувствителните хора това наистина е мъчително.

Вие отивате утре на годишната среща на фондацията на Бил Клинтън в Ню Йорк. Самият Клинтън преди дни официално номинира Барак Обама като кандидат на Демократическата партия за втори президентски мандат. Какъв е изборът за лидерството в САЩ? Доколко важни са тези избори за Америка, за света, за България?

Президентските избори в САЩ предизвикват винаги интерес в целия свят, а с речта си при номинирането на Обама в Северна Каролина Бил Клинтън още веднъж показа, че продължава да бъде възприеман не само като старейшина в Демократическата партия, по сполучливия израз на един американски журналист, но и като човек, който продължава да има изключителен авторитет в родината си и извън нея. Разбира се, за мен е непосилно да правя прогнози, още по-малко да давам съвети. Но едно е сигурно: който и да е новият президент на Америка, това няма да промени нито демократичния характер на американското общество, нито отношението на САЩ към Европа и България.